Годината е 1986. Строим развития социализъм и все още на никой и през ум не му минава мисълта какво ще се случи след 3 години.

Аероклуб Шумен.

След една пропусната година поради липсата на 16 години(роден съм в началото на декември), най-после идва и моментът за първи парашутен скок. За да се стигне до него са преодолени няколко препятствия: Първоначален медицински преглед, записване, като курсист по безмоторно летене, проверка за благонадежност на мен и на родителите ми, учебни занятия(посещавани с радост) и най – вече  АЛК във Враждебна. Първата АЛК е цяло събитие в живота(особено за  едно провинциално момче пристигнало за пръв път в София и оставено само да се оправя в общежитията във Враждебна). Това обаче е друга тема по която може да се разказва много. Най-яркия ми спомен от АЛК е от една лекарка движеща се в коридора със странен израз на лицето, говореща си сама: „Аз крила им давам на тези момчета, крила им давам”. По време на нейното движение по коридора започва тихо хихикане и коментари под мустак от страна на минавалите вече АЛК. Новобранците ще разберат по-късно за какво става въпрос и то по гадния начин! Оказва се, че това е лекарката в чиито кабинет се тества вестибуларния ти апарат. Който е минавал АЛК се сеща, че това е прочутия въртящ се стол. Минавам успешно „Стола”, въпреки усилията на лекарката да ме накара да си върна закуската.(Малък и задушен кабинет с нажежена до червено нафтова печка, сядаш на стола и те въртят, като сменят посоката на въртене. При всяко спиране оная същата докторка „с крилете дето ти раздава”,  ти поднася под носа пластмасово кошче с повръщано на дъното и с ехидна усмивка мило повтаря: – „Знам, че ти се повръща знам, че ти се повръща”.)

Другото забележително събитие(което за малко да ми попречи да мина АЛК се случва вечерта преди последния решаващ ден от комисията). Вечерта останал сам в огромната стая с десетина легла, реших да запаля печката ( на дърва и въглища), както бях гледал предишните вечери. Сложих дърва и малко въглища и лиснах вътре съдържанието на един буркан керосин. Сложих и хартия и установих, че нямам запалка или кибрит за да запаля печката. Ходих до дежурния старшинка за кибрит и се върнах. Отворих горната вратичка и метнах запалената клечка в печката.

И тогава стана страшно! Сякаш избухна бомба- От всякъде избълва огън, всички вратички зейнаха, кръглия горен капак залепна на тавана, кюнците изпопадаха на пода. Старшинката пристигна на бегом и огледал погрома само се хвана за главата и промълви – “Ще се утепаш бе момче!” Оказа се, че в печката е имало жар и печката е била пълна с керосинови изпарения. За малко да ме изгонят и от общежитието. Оказах се с опърлени вежди и коса но без други последствия. На следващия ден всички ме гледаха странно но все пак ми разписаха медицинската книжка.

Връщам се в Шумен ухилен до уши и със заветното: „Годен за безмоторен летец”в медицинската книжка.  Докторът приема документа и мимоходом отбелязва: „ Остава само да скочиш с парашут ама да знаеш – От здрав самолет без основателна причина не се скача”.  Усмихвам се до уши и на ум отбелязвам-„ Намерил със салам да плаши кучето”.

След няколко дена ни събира Тошко-инструктора на парашутистите и започваме практически занятия. В групата сме четирима бъдещи планеристи( трима младежи по на 16 години и Иван, който е доста по-напред от нас с възрастта). Набързо минаваме устройството на двата парашута, скатаването и правилата на парашутиста. Скатаваме с помощта на Тошко по един парашут „ПД-47”(По-скоро Тошко го скатава, ние само помагаме при затваряне на раницата-голяма борба беше). Слагаме по една бележка кой парашут за кого е ги прибираме в шкафа. Радост голяма, единствено Петко(бъдещ служител в Полицията и ДАНС) е доста притеснен.

 – Какво става бе Петко?

–  Моя парашут е скъсан и сигурно ще се сцепи. Тодор дочува нашия разговор и бърза да го успокои с думите:

– Няма се плашиш бе. Това е само едно ъгълче закачено на някой храст. Вчера един от нашите падна в гробищата до летището. Сигурно тогава го е закачил. Нищо му няма.

Направо го закопа с тези гробища но Петко си мълчи. Прави се на мъж но се вижда, че го гризе от вътре за скъсания парашут.

След това наблягаме обаче на скоковете от рампата и приземяването с кълбо назад. Няколко дена скокове от рампата и търкаляне по земята и ме болят всички мускули на краката и задника но търпя. „Целта оправдава средствата”.

Преодолявам и последното препятствие преди скока-подписване на декларация от родителите за съгласие с моя парашутен скок. И се започва едно чакане и чакане и чакане кога най-сетне ще скочим. Минава  седмица в напразни надежди и всички новобранци сме на тръни.  И изведнъж на 23 май чувам по телефона заветното:

 – Днес ще скачате. Навийте си на глезените бинтове, обуйте по възможност вълнени чорапи и идвайте.

Едва изтърпявам учебните часове. Чупя се от подготовката за манифестацията на следващия ден и на бегом се изнасям у дома. Грабвам бинтове и чорапи и още по-бързо се появявам в парашутната зала. Останалите трима са вече там и си обуват парашутните обувки. Подготвям се и аз и хоп ново „Двайсе” –Нямало го доктора да ни измери кръвното, че ни бил първи скок и други такива.  Докато се появи доктора тренираме на сухо от рампата и отделянето от „Гаврона” . Оказва се че пилот днес ще бъде Васко-пилот от ССА но бивш аероклубец, който е дошъл да си  поддържа подготовката на „Гаврон”-а. Спускач ще ни бъде Нела. Нела обаче днес не е на кеф за скокове(може пък и ден да и е било) и само ще е в самолета за да ни наглежда, без самата тя да скача.

Най-после след час закъснение се появява и доктора . Бързо измерване на кръвното. Всичко е ОК. Край вече няма какво да ни спре. Ще скачаме-Няма майтап.

Товарим платнища, парашути, каски в УАЗ-ката и пристигаме на пясъчника на парашутистите. Разставяме всичко и почва последен инструктаж. Първите две машини сме бъдещите планеристи а след нас продължават със скоковете и спортистите-парашутисти. Първата машина сме аз и Петко, втората машина са Иван и Юри(няма да му пиша фамилията, че е известен ВВС-ар, някой ще го познае веднага). Слагаме парашутите и Петко(явно изобщо не е забравял за скъсания парашут) тъжно проговаря:

– Ех Гоше, това е! Ако нешо съм те засегнал някога извинявай.

Аз обаче изобщо не зацепвам за какво се извинява. Настроението ми  е „ Глуповато-приповдигнато”- както обичаше да казва доктора.  Тошко и Нела ни проверяват парашутите, каските и изтеглящото въже и се качваме в „Гаврона” Аз съм втори, Петко ще скача първи, че да ставало каквото имало да става. Сигурно сме били весела гледка, съдейки по усмивките на дъртите парашутисти( двама „Юноши бледи” по 60 кила с мокри дрехи но пък с по един голям парашут от пред и на гърба и с по една широка каска на главите). Закачат ни издърпващите въжета на скобата и отново Нела ни обяснява с думи и жестове кога ще скачаме.

-Всичко ясно ли е?

-Ясно е! Повтаряме двамата с Петко. По –ясно няма да стане.

– Успех и да внимавате за краката при земята! –Циркът с търчащият по поляната и крещящ по мегафона Тодор: -Краката, събери краката! – вече сме го наблюдавали няколко пъти.

Пристига Васил и с Нела уточняват захода при скоковете. Целта е да се приземим на рохкавата пръст на хиподрума до летището. Долу ще стои Тодор с мегафона и УЗК-ата да ни прибере. Васко пали двигателя и докато подгрява за пръв път започвам да си мисля: „ Абе това нещо е опасно, ще скачам от високо. Кой ме би по главата да се захващам с това!” Петко е по-зле и от мене-сигурно си е представял как се цепи парашута на две. И двамата обаче се правим на пичове и си траем. .”Който не иска да вижда мечка да не ходи в гората!”

От мислите ми ме изваждат увеличените обороти на двигателя и началото на пробега на „Гаврон-а”. Излетяхме. Край няма връщане! Васко, като стар авиатор от ССА отлепя и задържа на метър над земята докато набере скорост. После тегли здраво и претоварването ни натиска в твърдите седалки. Нела която седи на пода до пилота се сурва към Петко и едва успява да се спре опирайки крака опасно близо до „Семейните бижута” на Петко. В крайна сметка всичко се разминава и започваме бавно да пъплим на горе ди заветните 1000 метра.

Уж пъплим а само след няколко минути(както ми се стори), Васко показва, че сме на 1000м.

Автоматична врата на „Гаврон-а” се вдига нагоре и Нела показва на Петко да се приготвя за скок. Той обаче в бързината, всичко да се свършва направо се мята без да чака сигнала за скок(само къде не извика „Джеронимо”, като по филмите).  Нела гледа невярващо и дори през шума на двигателя чувам, че му тегли една „Майна”няколко пъти. Самолета прави завой и виждам през прозореца, че парашута е отворен нормално и вятъра отнася Петко далеч от Хиподрума и летището.  Усетих едновременно облекчение за нормално отворения парашут на Петко но пък стомаха ми се сви на топка, че идва моя ред. Местя се на седалката до вратата и започвам да чакам вратата да се отвори за да изляза на стъпенката.

И ей го на!

Вратата се отваря със съскане и струята нахлува в кабината.

Няма измъкване!

Ще се скача! Само дето вече не ми се скача толкова както преди.

Нела ми крещи да излизам на стъпенката но да чакам знак за скока. Поглеждам навън и   -„ Еба си майката колко е високо и как се клати самолета!”. Поглеждам към стъпенката и в тоя момент ми се струва: „Тая стъпенка се е смалила ужасно и просто няма начин да си събера краката върху нея”. Няма обаче връщане назад. Слагам с налучкване единия крак, хващам се здраво с едната ръка за подпората на крилото, слагам и другия крак и още по-здраво стискам самолета с другата ръка. В този момент виждам(и невярвам на очите си) как Нела ми дава знак с ръка да скачам. „Скачай, скачай ама скача ли ми се вече на мен?” Оная нервно почва да маха с ръце и да крещи да скачам.(Какво ли си е мислила- единия скочи с главата напред, този пък няма намерение да скача). Успявам учудено да попитам:

-Ама да скачам ли наистина?

Нела почва да крещи:

-Скачай бе, отиде захода!

После….

После ми е малко „Мъгла”. Пуснал съм едната ръка от подпората на крилото и струята ме е завъртяла(другата ми ръка не искала да ме пуска в нищото-по думите на Нела). Усетих как пропадам на долу и самолета отлита без мен. Последва удара от отварянето на парашута и настъпи тъмнина. В първия момент не можах да проумея, че каската ми се е нахлупила до очите и ми пречи да виждам. Умът ми обаче работи и се сещам, че трябва огледам купола и  вървите. Отмятам глава и „О Светлина” – каската ми пречела. Оглеждам се- всичко е наред! И тогава проумявам: „ Ама това е ебаси кефа Бе!” Жив съм и бавно се спускам на долу. От високо скоростта на пропадане не се усеща и имаш чувството, че можеш да си висиш така с часове. И после нормалните неща, като при първи скок или полет- Нещо свирих, нещо виках. Пробвах за завъртя парашута с коланите(То ПД-то друго и не може). Обаче не след дълго земята почна да се приближава(както ми стори прекалено бързо) и отново ми се стегна „Д-то”. На всичкото отгоре(поради забавения ми скок) вятъра почна да ме отнася към края на пистата на хиподрума и към една ограда от бодлива тел и храсти. Видях на земята УАЗ-ката и търчащия и крещящ Тодор с мегафона.

-Краката! Събери краката!

Както и да е. Прескочих оградата. И до като помисля :-„Няма да се надера на оградата”, дойде удара в земята. Изобщо не разбрах как се озовах по гръб с купола върху мен. Станах, поизтупах се от пепелта и почнах да прибирам парашута. Докато дойде да ме прибере УАЗ-ката, адреналина премина. Поомекнаха ми капачките и след изтърпените ритници по случай първия скок тръгнахме към старта да видим скоковете и на втората група. Последваха още ритници и поздравления. Сияещия Петко също беше там, далеч по-щастлив от мен.  На въпроса ми:

-Ще скачаме ли пак? – отговори само:

-Ти луд ли си бе! Стига ми толкова за този живот.

Така завърши този ден. С много емоции и спомени за цял живот.

П.С.

Колкото до другите двама колеги, събитията не бяха толкова безупречни. Юри(поради повечкото му килограми) при приземяването направи уникално изпълнение:- „ От крака на Гъз” и остана замаян доста време до като схване, че седи на земята. Иван имаше още по-страховит скок- беше му се прехвърлила връв през купола(и купола не се напълни изцяло). Поради неопитност изобщо не се и помъчи да отвори запасния парашут(въпреки, че се драхме всички от долу да му викаме. Падна със сериозна скорост но за щастие се размина без счупвания. Известно време беше в безсъзнание но се освести и всичко се размина без други травми.